Постинг
27.12.2012 18:41 -
Разказът на един луд
Излязох. Навън беше тъмно и спокойно, а уютните светещи къщички придаваха надежда в настаналия мрак. Както бях желал малко преди написването на тези думи, валеше сняг. Снежинки, очакващи Рождество Христово. Но аз не обърнах внимание на това. Сякаш светът бе спрял, поемащ си дъх за предстоящия му край. Да, от край време се знаеше, ще го опиша с две неща - маи и 2012. Край. Прегърнах светлината, потънал в мрак. Вратичката на една от тези къщички се затвори и аз останах сам, очакващ този "обещаващ" край. Тръгнах, а снегът ме шибаше през лицето, сякаш казвайки, върни се. Не обърнах внимание на това. Забързах напред и нагоре и се опитвах да забравя. Страх ме беше обвзел. Да, този луд смелчага, вървейки в нощния мрак, се уплаши от едно...куче. И тогава ме обгърна мрака, страданието. Образът на светлинката - босичка и мокра, цялата в сълзи, изплува в мислите ми. Удар след удар. Мачках я и сърцето ми се свиваше и свиваше. Това бе мракът. Господарят на тази бездушна нощ.
Поокопитих се и продължих напред. Чувствах празнота. Сякаш част от мен беше потънала в мрака - беше загубена. Но все пак събрах сили и продължих. Крепеше ме единствено гневът. О Боже! Лъжи след лъжи. Жива рана, човъркана с наивна нищета. Прашинката вяра поддържаше гнева. По-добре от колкото да го няма. По-добре от нищо.
Но историята за светлината започна много по-отдавна. Ако въобще времето е съществувало някога. Беше един майски следобед, а слънцето вече залязваше. Тогава, потънал в мисли на нормален материалистичен човек, стоях на една спирка с две момичета. Бях на 17 години и както се казва ножа беше опрял до кокала и аз ща не ща започнах да излизам с двете девойки. Беше станало случайно. Но беше факт! А слънцето залязваше. И именно тогава ме огря нов лъч светлина. Леко небрежен, пълен с тъга, но все така усмихнат. Момичетата трябваше да се прибират, а трамваят беше дошъл. И тогава се случи. Сладко и забързано, едното момиче ме целуна. Дали изпитах нещо? Ами аз бях от тези тийнейджъри, за които материалното беше водещо. За които единствено плътта имаше занчение. И може би всеки ще си помисли, че това бе просто една обикновена целувка. Ами да...така беше. Но тук има едно но. Тази целувка бе обикновена с необикновен характер. Това, което предвещаваше се оказа повратно в моя живот. Уморен от тъпото и еднообразно ежедневие, пълно с течащи лиги за материалното, аз се влюбих. Ала това влюбване не беше като предишните ми, защото няма какво да се лъжа, влюбвал се бях и преди и то по много глупави начини.
Сега бе различно – имаше тръпка, но основната мисъл, която ме крепеше беше „каквото ще да става“. И така разсъждавах, може би така разсъждавам и до ден днешен. Защото ние хората сме като дребни мравчици движещи света със своите огромни чувства и мисли. И никой не може да каже какво точно ще ни се случи. Това зависи от самите нас! Затова реших да се виждам с момичето, което ме целуна, всеки ден. Беше просто решение довело до постепенното нарастване на прашинката чувства зародила се в мен. И без да се осъзнавам какво става, настъпи едно ново начало, най-хубавтото начало в живота ми до този момент.
Виновника за това беше много красив и харесван от кой ли не. Естествено моето его ми казваше, че съм много готин и тя затова ме е избрала. Това не бе лъжа, но по-истинското в случея беше, че една искрица истниска любов или, аз не знам точно какво, започна да се разпалва и да води до цял огън – такъв голям, около който стоят хората и се топлят. Просто пламна. Една нощ, през сълзи, момичето ми каза, че преди около полувин година баща й е починал и се разплака. Сълзи, които служеха за разпалка на огъня. Не знаех какво да й кажа. Затова и замълчах. Прегърнах я и я притиснах силно към себе си, което впоследствие щеше да й стане любимо. Бяхме в апартамент и погледнах навън. Лятното слънце изгряваше и беше красив момент, който ще остане запечатан завинаги в сърцето ми.
И така дните неусетно си минаваха и дойде време да заминавам на лагер с отбора ми по футбол. Футболът е много важна част от живота ми и в онези дни може би само той бе приоритет пред момичето. Вече се бях влюбил до уши, но както вече споменах, момичето от онези дни бе харесвано от почти всеки. Естествено това запали едно друго, много по –различно чувство в мен – ревността. Та предстояха пет дни, първите такива без моето момиче. Въпреки силната тръпка, която изпитвах към девойката тогава, онова момчешкото, жаждата за нова плът, още се въргаляше в съзнанието ми. Именно това доведе до една от немалкото глупсоти, които съм правил зад гърба на моята красавица. Да, ревността и жаждата за плът доведоха до целувката ми с една рускиня. И така този лагер мина и замина. Казвах си „харашо глупако“ и нямах намерение да споменавам това на моето момиче от трамвайната спирка. Но рано или късно истината излезе наяве. Както и много други истини.
И така лятото беше в разгара си, а на мен ми предстоеше ново пътуване. Този път далеч в чужбина и за повечко време. Неусетно, след много красиви и готини мигове с моето момиче, дойде време. Трябваше да я оставя за двадесет дни. И двамата ни болеше и не знаехме какво ще се случи след това, но нещо странно, нещо много дълбоко в нас – току що породено или по-скоро събудено, ни подсказваше, че всичко ще е наред. Не знаех какво става вътре в мен. Докато не отидох в чужбина. Там, далеч от всичко, далеч от моето момиче, аз се чувствах самотен. Може би бях свикнал с нея и ми беше трудно, но не, самотата се дължеше на нещо повече. Много повече. Вървейки по улиците на един така пълен, но в същото време презен град, аз осъзнах, осъзнах, че я обичам. С много емоции, ревност и самота дните приключваха и аз щях отново да се видя с моята любима. И ето, съзрях я да пресича улица на един по-познат град. О, небеса. Приключих, както се казва на жаргон. Прегърнах я и усетих, че съм у дома.
И така доволни, че успешно сме преживяли разстоянието и времето един без друг, ние се впуснахме в живота. Но не бяха минали и десет дни от завръщането ми и отново трябваше да заминавам. На поредния футболен лагер. Бях много мотивиран за футболни изяви и си казах, че след този лагер ще съм с моето момиче през цялото време. Да, добре, но се случи нещо неочаквано. Нещо , което беше като тест, който аз не издържах. Вече обичайки, аз направих поредната глупост и отново целунах друго момиче. По скоро то ме целуна, но това няма значение. Значима беше простотията, извършена зад гърба на моето момиче. Това беше основното около този лагер, а и преместването ми в друг футболен отбор, но това е една друга история, може би тясно свързана с тази.
И след толкова отсъствие и толкова мигове разделени, най-сетне животът беше пред нас. Имах чувстовото, че само ние сме на този свят. Виждахме се всеки ден, почти без да излизаме с други хора, и правехме каквото си поискаме. Мечта. Наистина. Докато отново не дойде реда на това „но“. Глупсотите, които правихме започнаха да стават все повече и повече и по едно време осъзнахме, че връзката ни е в един етап, в който трябва да покажем зрялост. Е опитахме, доколкото можахме. Някой ще каже, че това е перфектната връзка – всеки ден заедно и уникални моменти. Даже повечето не биха повярвали. Приказка. Да, ама не. Както във всяка нормална или в нашия случей ненормална връзка, имаше и караници, ругатни, нерви, лъжи и още, и още. Основният деец бях аз. Така се случи, че вече знаехме всичко за себе си – та ние бяхме всеки ден заедно. Дори премълчаното от футболните лагери излезе наяве. Излязоха наяве и някои нещица от страната на моето момиче. Преглътнахме ги и продължихме. Нали се обичахме! Но от „трън та на глог“ както казва поговорката. Обидите и ругатните от моята страна се увеличаваха, а при нея лъжите не оставаха на заден план. Напълно нормално за една връзка. Но нали нашата беше повече от нормална?! И така с много кавги и спорове наближаваше светлият християнски празник Рождество Христово, а преди него и така очакваният край на света. Тъкмо бях разбрал за ново дълго пътуване в чужбина през следващата година и изведнъж всичко ми прималя. Без да забележа бе станало зима и се сетих се за дните на спирката, да онази спирка, която залязващото лятно слънце огряваше и предвещаваше нещо ново. Не за пръв път след запознанстовото ми с момичето, аз се насълзих. И именно тогава някакъв мрак започна да ме обвзема. Ние се псувахме, лъжехме, карахме. Какво ставаше? И тогава дойде и финалният удар. Началото на края. Краят на връзката ми с момичето или краят на света. За мен едно и също. Тя ме бе излъгала... отново. След безброй обещания.
И ето ме тук отново на зимния път, потънал в мрак. Свитото ми от гняв сърце туптеше бързо и аз се отчаях. Толкова воля за едното нищо. Такава сивота, такава празнота. Ала за трети път в този разказ ще се появи палавото „но“. Този път за добро. Не знам какво се случи. Нещо ми проблесна. Като че ли звездите, на които летем се радвах ми продумаха. Да, сега ги нямаше. Бяха високо над снежната вихрушка. Но аз ги усетих. Усетих онази тръпка от началото на лятото, превърнала се в любов. И едва ли има думи да го обесня, но разбрах, че аз съм за нея и тя е за мен. Да, моето момиче. Въпреки всичко. Тя е надеждата,вярата и любовта, за които трябва да се бориш до живот. Тя е онази светлинка в мрака от началото на разказа. Да, босото страдащо момиче. И именно затова трябва да се борим, за да не страдаме, да не потъваме в мрак и да се обичаме. Може би спомените ми помогнаха в този тежък момент, а може би нещо по-огромно, нещо което този разказ не може да обесни. Нещо, което само аз и моето момиче ще знаем, че сме преживяли и ще преживаваме. Заедно. Завинаги...
Поокопитих се и продължих напред. Чувствах празнота. Сякаш част от мен беше потънала в мрака - беше загубена. Но все пак събрах сили и продължих. Крепеше ме единствено гневът. О Боже! Лъжи след лъжи. Жива рана, човъркана с наивна нищета. Прашинката вяра поддържаше гнева. По-добре от колкото да го няма. По-добре от нищо.
Но историята за светлината започна много по-отдавна. Ако въобще времето е съществувало някога. Беше един майски следобед, а слънцето вече залязваше. Тогава, потънал в мисли на нормален материалистичен човек, стоях на една спирка с две момичета. Бях на 17 години и както се казва ножа беше опрял до кокала и аз ща не ща започнах да излизам с двете девойки. Беше станало случайно. Но беше факт! А слънцето залязваше. И именно тогава ме огря нов лъч светлина. Леко небрежен, пълен с тъга, но все така усмихнат. Момичетата трябваше да се прибират, а трамваят беше дошъл. И тогава се случи. Сладко и забързано, едното момиче ме целуна. Дали изпитах нещо? Ами аз бях от тези тийнейджъри, за които материалното беше водещо. За които единствено плътта имаше занчение. И може би всеки ще си помисли, че това бе просто една обикновена целувка. Ами да...така беше. Но тук има едно но. Тази целувка бе обикновена с необикновен характер. Това, което предвещаваше се оказа повратно в моя живот. Уморен от тъпото и еднообразно ежедневие, пълно с течащи лиги за материалното, аз се влюбих. Ала това влюбване не беше като предишните ми, защото няма какво да се лъжа, влюбвал се бях и преди и то по много глупави начини.
Сега бе различно – имаше тръпка, но основната мисъл, която ме крепеше беше „каквото ще да става“. И така разсъждавах, може би така разсъждавам и до ден днешен. Защото ние хората сме като дребни мравчици движещи света със своите огромни чувства и мисли. И никой не може да каже какво точно ще ни се случи. Това зависи от самите нас! Затова реших да се виждам с момичето, което ме целуна, всеки ден. Беше просто решение довело до постепенното нарастване на прашинката чувства зародила се в мен. И без да се осъзнавам какво става, настъпи едно ново начало, най-хубавтото начало в живота ми до този момент.
Виновника за това беше много красив и харесван от кой ли не. Естествено моето его ми казваше, че съм много готин и тя затова ме е избрала. Това не бе лъжа, но по-истинското в случея беше, че една искрица истниска любов или, аз не знам точно какво, започна да се разпалва и да води до цял огън – такъв голям, около който стоят хората и се топлят. Просто пламна. Една нощ, през сълзи, момичето ми каза, че преди около полувин година баща й е починал и се разплака. Сълзи, които служеха за разпалка на огъня. Не знаех какво да й кажа. Затова и замълчах. Прегърнах я и я притиснах силно към себе си, което впоследствие щеше да й стане любимо. Бяхме в апартамент и погледнах навън. Лятното слънце изгряваше и беше красив момент, който ще остане запечатан завинаги в сърцето ми.
И така дните неусетно си минаваха и дойде време да заминавам на лагер с отбора ми по футбол. Футболът е много важна част от живота ми и в онези дни може би само той бе приоритет пред момичето. Вече се бях влюбил до уши, но както вече споменах, момичето от онези дни бе харесвано от почти всеки. Естествено това запали едно друго, много по –различно чувство в мен – ревността. Та предстояха пет дни, първите такива без моето момиче. Въпреки силната тръпка, която изпитвах към девойката тогава, онова момчешкото, жаждата за нова плът, още се въргаляше в съзнанието ми. Именно това доведе до една от немалкото глупсоти, които съм правил зад гърба на моята красавица. Да, ревността и жаждата за плът доведоха до целувката ми с една рускиня. И така този лагер мина и замина. Казвах си „харашо глупако“ и нямах намерение да споменавам това на моето момиче от трамвайната спирка. Но рано или късно истината излезе наяве. Както и много други истини.
И така лятото беше в разгара си, а на мен ми предстоеше ново пътуване. Този път далеч в чужбина и за повечко време. Неусетно, след много красиви и готини мигове с моето момиче, дойде време. Трябваше да я оставя за двадесет дни. И двамата ни болеше и не знаехме какво ще се случи след това, но нещо странно, нещо много дълбоко в нас – току що породено или по-скоро събудено, ни подсказваше, че всичко ще е наред. Не знаех какво става вътре в мен. Докато не отидох в чужбина. Там, далеч от всичко, далеч от моето момиче, аз се чувствах самотен. Може би бях свикнал с нея и ми беше трудно, но не, самотата се дължеше на нещо повече. Много повече. Вървейки по улиците на един така пълен, но в същото време презен град, аз осъзнах, осъзнах, че я обичам. С много емоции, ревност и самота дните приключваха и аз щях отново да се видя с моята любима. И ето, съзрях я да пресича улица на един по-познат град. О, небеса. Приключих, както се казва на жаргон. Прегърнах я и усетих, че съм у дома.
И така доволни, че успешно сме преживяли разстоянието и времето един без друг, ние се впуснахме в живота. Но не бяха минали и десет дни от завръщането ми и отново трябваше да заминавам. На поредния футболен лагер. Бях много мотивиран за футболни изяви и си казах, че след този лагер ще съм с моето момиче през цялото време. Да, добре, но се случи нещо неочаквано. Нещо , което беше като тест, който аз не издържах. Вече обичайки, аз направих поредната глупост и отново целунах друго момиче. По скоро то ме целуна, но това няма значение. Значима беше простотията, извършена зад гърба на моето момиче. Това беше основното около този лагер, а и преместването ми в друг футболен отбор, но това е една друга история, може би тясно свързана с тази.
И след толкова отсъствие и толкова мигове разделени, най-сетне животът беше пред нас. Имах чувстовото, че само ние сме на този свят. Виждахме се всеки ден, почти без да излизаме с други хора, и правехме каквото си поискаме. Мечта. Наистина. Докато отново не дойде реда на това „но“. Глупсотите, които правихме започнаха да стават все повече и повече и по едно време осъзнахме, че връзката ни е в един етап, в който трябва да покажем зрялост. Е опитахме, доколкото можахме. Някой ще каже, че това е перфектната връзка – всеки ден заедно и уникални моменти. Даже повечето не биха повярвали. Приказка. Да, ама не. Както във всяка нормална или в нашия случей ненормална връзка, имаше и караници, ругатни, нерви, лъжи и още, и още. Основният деец бях аз. Така се случи, че вече знаехме всичко за себе си – та ние бяхме всеки ден заедно. Дори премълчаното от футболните лагери излезе наяве. Излязоха наяве и някои нещица от страната на моето момиче. Преглътнахме ги и продължихме. Нали се обичахме! Но от „трън та на глог“ както казва поговорката. Обидите и ругатните от моята страна се увеличаваха, а при нея лъжите не оставаха на заден план. Напълно нормално за една връзка. Но нали нашата беше повече от нормална?! И така с много кавги и спорове наближаваше светлият християнски празник Рождество Христово, а преди него и така очакваният край на света. Тъкмо бях разбрал за ново дълго пътуване в чужбина през следващата година и изведнъж всичко ми прималя. Без да забележа бе станало зима и се сетих се за дните на спирката, да онази спирка, която залязващото лятно слънце огряваше и предвещаваше нещо ново. Не за пръв път след запознанстовото ми с момичето, аз се насълзих. И именно тогава някакъв мрак започна да ме обвзема. Ние се псувахме, лъжехме, карахме. Какво ставаше? И тогава дойде и финалният удар. Началото на края. Краят на връзката ми с момичето или краят на света. За мен едно и също. Тя ме бе излъгала... отново. След безброй обещания.
И ето ме тук отново на зимния път, потънал в мрак. Свитото ми от гняв сърце туптеше бързо и аз се отчаях. Толкова воля за едното нищо. Такава сивота, такава празнота. Ала за трети път в този разказ ще се появи палавото „но“. Този път за добро. Не знам какво се случи. Нещо ми проблесна. Като че ли звездите, на които летем се радвах ми продумаха. Да, сега ги нямаше. Бяха високо над снежната вихрушка. Но аз ги усетих. Усетих онази тръпка от началото на лятото, превърнала се в любов. И едва ли има думи да го обесня, но разбрах, че аз съм за нея и тя е за мен. Да, моето момиче. Въпреки всичко. Тя е надеждата,вярата и любовта, за които трябва да се бориш до живот. Тя е онази светлинка в мрака от началото на разказа. Да, босото страдащо момиче. И именно затова трябва да се борим, за да не страдаме, да не потъваме в мрак и да се обичаме. Може би спомените ми помогнаха в този тежък момент, а може би нещо по-огромно, нещо което този разказ не може да обесни. Нещо, което само аз и моето момиче ще знаем, че сме преживяли и ще преживаваме. Заедно. Завинаги...
Няма коментари
